Колко често чувате думи от типа на „властта променя хората”? А колко от тях са били изречени с положителен подсмисъл? За много от нас думата власт носи отрицателен нюанс, но въпреки това тя остава неразделна част от живота ни. Тя се съдържа както в управлението на зъл диктатор, така и в нежните взаимоотношения между майката и нейното дете. От нас зависи дали и как ще се научим да я прилагаме.

Красотата на упражняването на власт се състои в това, екипът да постига висока ефективност и същевременно всички подчинени да са доволни от установеното статукво. Това се постига чрез усвояването на няколко много тънки момента, които ще се постарая да разкрия в тази и в следващата статия.

За да постигна поставената по-горе цел, ще трябва да започна от самото начало като вместо с някоя от хилядите дефиниции за властта, ще ви запозная с нейния произход и съставни части. Ще използвам този подход защото според мен съдържанието е много по-важно от опаковката.

И така, ако се запитаме от къде произлиза властта, ще видим че както почти всичко друго в живота най-обикновеният отговор е и най-верен. Тя не се заражда в Древна Гърция или Рим, а в момента, в който някой започва да изпитва нужда от ресурс, който е чужда собственост. Това поставя хората във връзки на зависимост и влияние. Освен видимите нужди и ресурси съществуват и други важни компоненти, чрез които се формират властовите взаимоотношения. Такива са например незадоволените потребности и неизползваните ресурси. Те са фактори с изключително значение, които често пъти биват пренебрегвани. В тях се съдържат всички онези скрити потребности и излишъци от средства, които в даден момент излизат на бял свят и могат както да заздравят, така и да отслабят властовите взаимовръзки. Ваш служител, например се е специализирал тясно в даден вид работа, а вие не сте му показали колко ценен ресурс е. Негов приятел обаче, работи във фирма, която непрекъснато демонстрира на служителите си, колко са важни те, независимо дали е истина или лъжа. С този пример искам да покажа по-ясно, както неизказаните нужди от признание от страна на служителя, така и не максимално използвания от фирмата ресурс. Когато говорим за власт трябва да сме на ясно, че един ресурс може да ни донесе власт в сфери, разположени твърде далеч от неговото пряко приложение. Умеем ли да преценяваме на време тези взаимовръзки, ще успеем да оптимизираме източниците си на сила.

Следващият компонент са алтернативните ресурси и цената, на която се придобиват. Много важно тук е да отбележим, е че цената не означава само парична стойност, тя  може да бъде измерена и във време, удобство, психологически ефекти за личността и др. Ако продължим с горния пример, за нашия специалист алтернативната цена може да е например приобщаването към непознат колектив, ако реши да смени работата си. Колкото по-висока е алтернативната цена, толкова по-голяма власт над зависимите имаме ние.

Следващият фактор е времето, което можем да си позволим да работим без определен ресурс. В нашия случай то обхваща намирането, назначаването, обучаването на нов специалист, както и по-малкото количество свършена от него работата в периода на придобиване на същите познания и рутина на работа. Именно в това е силата на нашите подчинени. Колкото по-добри са в работата си, толкова по-трудно ще ни е да ги заменим.

Така стигаме и до последният компонент, на който ще обърна внимание – взаимозависимостта между подчинената и влияещата система. Когото всяка от двете системи поема поне част от всяка от ролите, то властовата връзката между тях се заздравява. В нашия пример и двете страни са зависими една от друга и съответно могат да си влияят, т.е. притежават някакво количество власт, която могат да упражняват. Тази взаимозависимост може обаче да изиграе лоша шега на двете системи. Ако някоя от тях оттегли своите ресурси, например нашата фирма откаже да признае ценността на кадъра си, то той не само ще бъде демонстративно мързелив и неинициативен, но ще зарази с това си поведение и останалата част от колектива. С две думи взаимността във взаимоотношенията на власт имащите и техните подчинени може да подсили  връзките между тях или, ако не се използва правилно, да прекрати изцяло взаимоотношенията им.

Казаното до тук представлява само част от всичко онова, което оказва влияние върху възможността ни да упражняваме власт. По тази тема има още много интересни моменти, които ще разкрия в следващата статия. Ето над това имам власт аз.

Ако ви интересува как можете да подобрите уменията си за упражняване на власт, може да разгледате нашето обучение на тази тема.

Share on Facebook

В миналата статия разкрихме схемата, по която се взема решение при рискови ситуации. Там показахме кои са основните стъпки, които трябва да се следват и на кои въпроси трябва да се даде отговор, преди да се предприеме действие. Цялата информация, която дадохме обаче, бе схематична и очерта само рамките, в които да се действа, а сега ще разкрием  и част от съдържанието, което се включва в тези рамки.

Въпреки че е спомената в края на предната статия, склонността на лидера към риск е един от основните фактори, които трябва да се вземат предвид. За да се самоопределим като човек, предпочитащ сигурността или като „авантюрист”, можем да използваме следната таблица:

Информацията, която получаваме за себе си според горопосочените критерии ни поставя в една от петте условни категории:

• Хора, които карат велоаргометър с каска и наколенки.
• Предимно предпазливи личности.
• Хора, отворени към различни алтернативи и възможности, които обаче са наясно с това, кои граници не бива да се прекосяват.
• По-скоро дръзки личности.
• Хора, готови да прескочат Големия Каньон с реактивен мотор.

Веднъж определили към коя условна графа спадаме, ние вече сме наясно с част от своите слаби страни. Познаването на собствените ни недостатъци ще ни помогне по-лесно да преценяваме до колко една ситуация е рискова в действителност. За да го постигнем обаче, трябва да се водим не само от графата, в която се вписваме, но и от това, кои от изброените в таблицата критерии се отнасят за нас. Ако мениджърът например е твърде песимистично настроен при вземането на решения, но и действа импулсивно, то независимо от това, че характеристиките се намират в различни колони на таблицата, те носят двоен негативен ефект. Заради отрицателното си отношение по принцип и прибързаността си, той може да отхвърли проекта без дори да обърне внимание на ползите от него.

Трябва да се отбележи, че сред посочените категории „склонност към рисково поведение” няма най-правилна. Това че даден мениджър спада към някоя от тях не го прави добър или лош управник. Те имат за цел да покажат алтернативи за действие. Тъй като хората са съзнателни, мислещи същества те могат да определят сами как ще постъпят в дадена ситуация. Има моменти от живота на човек, в които ако нямаш смелост да скочиш в дълбокото без пояс, може никога да не постигнеш истински успех. Тези моменти настъпват както в личния, така и в професионалния живот на човек. Ето защо в тази статия ние се опитахме да ви покажем как да упознаете по-добре своите лични склонности към поемане на рискове и да ги обърнете във ваша полза.

Ако тази информация не ви е достатъчна може да се обърнете към нас и нашите обучения за мениджърски умения и коучинг.

Share on Facebook

Какво е рискът? Как така, само една малка дума е способна да повиши адреналина ни, да ни уплаши или въодушеви? В действителност поемането на риск, в икономическия смисъл на тези думи, означава просто взимане на решения в условия на несигурност. Да, съществува опасност да загубим нещо ценно, но е възможно и да спечелим много повече, отколкото сме очаквали. Също като игра на покер с тази разлика, че тук, ако следваш няколко прости правила, можеш не само да надникнеш в картите на противника, но и да управляваш част от ходовете му.

Схемата, по която се взимат решения в условията на несигурност въобще не е сложна. Ако се замислим по-сериозно, ще видим че ние я използваме всеки ден и то несъзнателно. Когато избираме дали да се качим в колата или да използваме градският транспорт например, ние предполагаме, но не знаем със сигурност дали и къде ще има задръстване. Това е малко решение, което се взема бързо. Механизмът му обаче е почти същия като този, по който избираме дали да подпишем партньорство с дадена фирма или не.

В тази статия ще представя анализа, по който се вземат рискови решения, а в следващата ще разясня в по-големи подробности съдържанието на някои от следващите стъпки.

И така, първо се определя ситуацията. Тук се описват на кратко обстоятелствата, които са възникнали. Това може да бъдат промени в икономиката, изменения на финансовата политика на фирмата, преструктуриране, сключване на сделка с нови, непознати партньори и др.  След като се опишат основните компоненти на ситуацията се определя доколко всеки от тях е рисков. Трябва да се има предвид, че за едни фирми, даден фактор може да носи голяма несигурност, а за други да е стабилна основа.

След като се опише ситуацията, е време да се определи изгодата от нея. За тази цел може да си зададете някои от следните въпроси:

• Какъв резултат ще донесат придобивките, към които се стремите?
• Какво в тези придобивки е ценно за Вас?
• Какви са шансовете тези придобивки да се превърнат в чиста печалба?
• Кои фактори са от критично значение за постигане на желания от вас резултат?
• Какви други алтернативи имате?

Отговорът  на тези въпроси ще осигури ценна информация за това дали си струва да се рискува и доколко. Освен това от изключително значение е да се провери за кого още тази изгода може да е полезна. Това ще ви помогне да намерите съмишленици, с чиято помощ да се справите с рискованите фактори.

Третата стъпка е обвързана с анализ на загубите. Тук може да използвате следните въпроси:

• Какви загуби могат да възникнат?
• Колко вероятно е тяхното проявление?
• Какво отражение може да имат върху вас и другите инициатори на рисковите действия?
• Какъв е най-лошият възможен сценарий?
• Какъв ще е планът ви за възстановяване или за ограничаване на загубите?

Знаейки какво ни застрашава, ние можем да преценим способни ли сме да се справим със ситуацията или е по-добре да потърсим алтернативи.

Четвъртата част на анализа включва определяне на факторите, които остават несигурни.

• Кои от факторите са несигурни?
• Можем ли да набавим повече информация? Ако да, на каква цена, независимо дали материална или друга?
• Можем ли да намалим несигурностите, ако просто оставим събитията да се развиват от самосебе си? Ако да, на каква цена?
• Можем ли да манипулираме рисковите фактори? Ако да, на каква цена?

Така  поставяме под въпрос както нашите собствени сили, така и тези на компанията, която представляваме. И отново, ако смятаме че рискът не оправдава целта, по-добре е да се намерят други варианти за решение на ситуацията.

На последно място, но не и по важност е изграждането на стратегия за действие въз основа на всички изброени по-горе стъпки. Тук трябва да се отговори само на един, логичен въпрос: Какви ще са конкретните ви решения, имайки предвид характеристиките на ситуацията и собствената ви склонност към поемане на рискове?

И ще завърша с онова, с което започнах: да поемаш рискове, не е нищо по-различно от това да вземаш решения в условия на несигурност. Ако следваме този условен модел, ще видим колко по-лесно, по-бързо и по-успешно ще се справяме с несигурните ситуации, независимо от това дали става въпрос за личния или професионалния ни живот.

Ние предлагаме много и разнообразни обучения по Мениджърски умения, които ще ви помогнат да се справите с рисковите ситуации.

Share on Facebook

В предната статия обяснихме какво прави неформалните награди толкова ефективни. Сега е време да разкрием начините за тяхното прилагане и превръщането им в част от фирмената политика. За финал ще приложим и интересни примери, разделени според големината на приноса на служителите.

Има пет стъпки, които трябва да се спазват, за да се разкрие пълният мотивационен капацитет на неформалните награди.

На първо място е обвързването на новата система с организационните цели на фирмата. Мотивирането на персонала не е самоцел, то трябва да бъде управлявано от мениджърите, за да задоволи потребностите на компанията.

Следващата стъпка е да се определят параметрите на новата система. Не случайно наблягам непрекъснато на думата система. Макар и наградите да са неформални, хората трябва да са наясно при какви условия ще бъдат оценявани. За да има наистина мотивиращ ефект, схемата за награждаване трябва да е ясно структурирана и обективна, а самият процес – прозрачен.

Една от най-важните стъпки е свързана с начина, по който нефинансовата мотивация се представя на работните екипи. Основното тук е да се наблегне на факта, че това е забавен начин да се стимулира работният процес, с други думи, новият метод за награждаване трябва да се „продаде” на персонала. Последните трябва сами да повярват, че новата система няма да ги ощети, а ще разнообрази работното им ежедневие и именно в това се изразява ключовата роля на мениджъра.

За да се постигне това, на помощ идва четвъртата стъпка – обвързването на нефинансовата мотивация с паричните стимули. Както казах още в началото на предната статия, неформалните награди не могат да изместят повишаването на заплатата, но могат да удължат пътя до него. Така всички страни остават доволни: служителите биват оценявани, без да бъдат лишавани от премии, а мениджърите получават добре мотивирана работна сила, без да се притесняват за ограничените финансови ресурси, с които разполагат.

Последната стъпка изисква следенето на ефекта от системата. На всеки се е случвало една идея да изглежда страхотно на хартия, но на практика да не работи. И тук има такава възможност, с тази разлика че ако наградите не постигнат желания резултат тяхната смяна с алтернативен вариант не коства на организацията почти нищо.

Всичко казано до тук поставя въпроса: кои са тези неформални награди, които отговарят на всички изброени изисквания и характеристики. В действителност на тази тема има писани много статии и  книги. За Вас аз съм подбрала най-интересните и най-нестандартните нефинансови мотивационни системи. Като цяло те могат да бъдат разделени в две големи групи, според големината на приносите на служите към организацията.

Едните са от типа „потупване по рамото”, с което се стимулират и най-малките приноси на подчинените. Те предоставят възможност да засвидетелствате нечие уважение, да подобрите комуникацията в екипа и да подтикнете хората към креативност в мисленето. Ето няколко примера:

• На следващата среща на екипа вдигнете знак с надпис „Аплодисменти”, за да подчертаете нечий принос и да повдигнете духа на групата.
• Изпратете цветя на човека, чиято помощ „зад кулисите” се признава най-рядко.
• Връчете наградата „Големите пет”. Изберете петима души от отдела и ги изпратете да кажат на проявилия се служител: „Чух, че си свършил страхотна работа по онзи проект. Браво на теб!”

Вторият тип награди е за забележителни постижения. Използва се, когато искате да благодарите на някого за изключителната работа и да го подтикнете да работи все по-добре. За тази цел може да се приложи някой от следните подходи:

• След като някой от служителите Ви е приключил успешно голям проект, който обаче е отнемал много от личното му време, може да изпратите на половинката му благодарствено писмо и талон за романтична вечеря.
• Уредете обяд с изпълнителния директор, по време на който служителят може да разкаже идеите си за бъдещото развитие на фирмата.
• Предложете на най-креативните и продуктивни служители да бъдат лично напътствани от своите преки ръководители.
• Пренасочване на работата, която наградените служители не харесват.

Предложените от мен варианти не изчерпват всички възможности за избор на неформални награди. Те разкриват оригинални начини за стимулиране на персонала в зависимост от постиженията и нивото в йерархията.  Мотивацията както видяхме не е единствения положителен ефект, който носят неформалните награди. Те спомагат за утвърждаването на контрола, комуникацията, лидерството и всичко това ги превръща в незаменим управленчески инструмент.

Можете да разгледате нашите обучения относно мотивацията на персонала.

Share on Facebook

Запитвали ли сте се някога какъв е Вашия стил лидерство? Дали сте ориентирани към резултата от работата си, към създаване на добра работна атмосфера, или се стараете да спазвате златната среда? Знаете ли кое е онова, което кара подчинените Ви не просто да работят за заплата, а да работят за Вас?

В действителност придържането към само един тип поведение може да се окаже пагубно за работата Ви. Различните ситуации изискват различен стил управление и именно в това се състои същността на ситуационната теория за лидерството. Според нея ефективността на лидера зависи от доброто съответствие между характеристиките на лидера и тези на ситуацията.

Някои от най-известните ситуационни теории са моделът на Фидлър, теорията за път – цел и моделът за вземане на решения.

• Моделът на Фидлър изхожда от поведенческия подход. Той разделя лидерите въз основа на базисната им мотивация, т.е. дали са ориентирани към взаимоотношенията с колектива, или към изпълнението на задачите. Моделът обаче обръща внимание и на трудовата ситуация, като въз основа на критериите: отношения лидер – член, структура на задачата и позиционна власт, я определя като много благоприятна, много неблагоприятна или неутрална за лидера.
• Теорията за пътя – целта гласи, че работата на лидера е да помага на трудовата група да постигне целите, които желае. Тази теория стъпва на идеята за мотивацията от гл.т. на очакванията. Тук, в зависимост от характеристиките на ситуацията и на работната група, лидерът може да приложи спрямо подчинените си един от следните типове поведение: директивно поведение (инструкции и предложения), ориентирано към постиженията поведение, подкрепящо поведение или поведение на участие.
• Моделът на вземане на решения съчетава характеристиките на ситуацията със стратегиите за вземане на решения на лидера. Той е уникален по своята същност, защото не само прави прогнози за правилното лидерско поведение, но и дава „предписания”, които вземащият решения би трябвало да следва. Въпреки това моделът е критикуван основно заради своята сложност.

Всяка една от тези теории е подробно описана в икономическата литература. Те могат да бъдат прилагани заедно или по отделно, в зависимост от специфичните нужди на лидера и ситуацията. Освен тях обаче, ние можем да Ви предложим няколко основни отправни точки, чието спазване да повиши ефективността на всеки тип лидерско поведение:

1. Станете по ефективни комуникатори. Изследванията сочат, че до 80% от работата на мениджъра включва комуникация. Следователно колкото по–добри са каналите за предаване на информация, толкова по-ефективно ще бъдат изпълнени поставените задачи.
2. Бъдете ориентирани както към задачите, така и към взаимоотношенията. Богатият репертоар от типове поведения гарантира по–добра възможност за справяне с разнообразни по характер проблемни ситуации.
3. Обръщайте голямо внимание на вземането на решения. Не е важно само решението, а и процесът за неговото вземане. Консултирането с подчинените или с други компетентни лица може да окаже огромен принос за ефективността на групата като цяло.
4. Помнете, че лидерството е двупосочна улица, защото няма лидер без последователи. Лидерът трябва да умее да задоволява както собствените си потребности, така и тези на хората, с които работи.
5. Научете се да делегирате. Ефективните лидери умеят да делегират права и отговорности на подчинените си. Това не само спестява време, но и създава атмосфера на сплотеност и доверие у последователите.

Да си ефективен лидер обаче не е достатъчно. Това може да бъде само първата стъпка в израстването на мениджъра. Най–високо ценени във всяка фирма са харизматичните лидери. Харизмата е определяна от авторите по различен начин: като съвкупност от вродени качества или като придобити такива. В своите лекции и в своята книга, Саймън Сайнек ни дава кратък отговор, на това кое превръща един мениджър в онова, което всички ние наричаме харизматичен лидер. Той казва:

„Целта не е да правиш бизнес с всеки, който има нужда от онова, което имаш. Целта е да правиш бизнес с хора, които вярват в онова, в което вярваш ти.”

Разгледайте нашите обучения за Мениджърски умения и Лидерство и харизма.

Share on Facebook

През последните няколко десетилетия се наблюдава огромен интерес към процеса на планирана промяна и ролята на участниците в нея. Целта на тази статия е да изясни какво се случва и какви роли се изпълняват в процесите.

Процесът на промяната  може да бъде разделен на три фази: „размразяване”, „промяна”, и „замразяване”. При втората фаза „промяна” съществуват сили, насочени против промяната. С цел противодействие се намесва индивидът – фактор на промяната. Неговата роля е да подготви средата за планираната промяна. Така се преодолява съпротивлението и създава позитивна нагласа за промяна. При промени, извършени от група, съществува тенденция към връщане в начално състояние преди промяната. За да се избегне този преход, след фазата на „промяната”, е необходима фаза на „стабилност”. Последната дава възможност на промяната да се утвърди. Всяка организация трябва да премине през тези стъпки, за да запази равновесието си в постоянно променящата се бизнес среда. Преминаването през фазите води до адаптация или процес на изглаждане на противоречията между стабилната структура и променящата се среда.

Факторите за промяна и стабилност не са прекалено различни. Понякога едни и същи индивиди-фактори могат да предизвикат различен резултат. Например: осъществяването на промяна изисква поведение, което ще доведе до успешна промяна. Веднъж осъществена, тя ще доведе до желана промяна на обстоятелствата. Тези обстоятелства обуславят различен вид поведение,  утвърждаващо промяната. В този цикъл, променящата се бизнес среда ще предизвиква нова нужда от промяна. Необходимост се явява, при наличие на значително противоречие между възможностите на организацията и изискванията на бизнес средата. Бизнес средата оказва натиск за промяна. Когато противоречието е минимално, организацията се фокусира върху стабилността. Индивидът-фактор на стабилност има следните функции:

• Помага в създаването и поддържането на границите на системата
• Утвърждава идентичността, целите и легитимацията на организацията
• Набира нови членове и осигурява финансова подкрепа

В случай, когато организацията постигне своите главни цели, намалява интереса към запазване или търсене на нови цели. Функциите на индивида – фактор на стабилност, се припокриват с тези на индивида – фактор на промяна, когато в организацията се определят нови цели.

Индивидът – фактор на стабилността избягва инвестирането на значителни ресурси в несигурни. Той залага на малки, но постижими цели, за да осигури контролирано развитие на новата организация. Неговият подход е ниско-рискова стратегия за предотвратяване на първоначалните загуби.

Повече за управлението на промяната можете да научите чрез нашите обучения за мениджърски умения.

Share on Facebook

Организационният мениджмънт има потребност от модели, които да предвиждат бъдещите събития и последствия. Такива причинноследствени модели боравят с организационните условия и с типовете поведение, които същите провокират. Те се основават на солидно проучване и на дългогодишен опит в сферата на консултантските услуги.

Причинноследственият модел трябва да конкретизира взаимовръзките между организационните променливи и да разграничи трансформационната от транзакционната динамика в поведението. Трансформационна динамика имаме,  когато промяната се дължи на взаимодействия с външни фактори, които изискват от членовете на организацията изцяло нов тип поведение. За разлика от нея при транзакционната промяната се осъществява чрез относително краткотрайна размяна на услуги между хора и групи според принципа „ако ти направиш нещо за мен, аз ще направя друго за теб”. Трансформационни променливи са например културата, мисията и стратегията на организацията. Транзакционни променливи са климатът, мотивацията, индивидуалните ценности и умения. Организационният климат представлява отражение на моментното въздействие на външната среда върху груповото или индивидуалното поведение. Дълготрайни последици се развиват вследствие на взаимодействия от типа „ден за ден”.

Организационната култура се обуславя от онези основополагащи ценности, които са трудни за управление и промяна. Тя представлява теоретичната рамка за разбиране на онова, което е устойчиво в организацията.

Приложението на причинноследствения модел преминава през следните фази:

• Събиране на данни – провеждат се интервюта (фийд бек или обратна връзка), които помагат за избора на цели на изследването. То се насочва на този етап към трансформационен или транзакционен тип проблеми.
• Анализ – трансформационните проблеми изискват анализ на мисията и стратегията, на лидерството и културата, а транзакционните – на структурата, системите, на мениджърските практики и на климата.

Британските въздушни линии са добър пример за организация, преминала през целия цикъл на причинноследствения модел в условията на приватизация в края на осемдесетте години на ХХ век. Тази значителна промяна засяга всички звена на компанията (мениджърски и изпълнителни), които трябва да се нагодят към една непозната външна среда, в която диктува свободният пазар.

Възможно е националните различия да повлияят в известна степен на причинноследствената верига, която моделът предсказва. Във Великобритания например популярните виждания за „отборния дух”, както и тези за удовлетворението може да не съвпадат с тези в Америка. Когато им е предоставена възможност да критикуват или да се оплакват, британците по-често приписват чувствата си на недоволство на далечни фактори като културата или структурата, отколкото на такива близки до тях като например съотборниците им. Американците от друга страна еднакво често критикуват както съотборниците си, така и неадекватната организационна структура. Но това не отнема от функцията на модела на пътеводител за управление на мащабни организационни промени.

Като всеки друг модел и този не диагностицира автоматично проблеми, нито предписва как да се справим с организационната промяна. Той просто се опитва да сложи в рамка и да конкретизира целия процес.

Благодарим на David Reece за снимката (Creative Commons).

Share on Facebook

Миналият месец ви запознахме с отговорите на въпроса Кое е критичното умение на бъдещите лидери, събрани по време на симпозиума Imagining the Future of Leadership на Harvard Business School. Днес ще разберем коя е най-голямата грешка, която може да направи един лидер.

Според професор Бил Джордж това е поставянето на собствения интерес на лидера пред интересите на организациите и компаниите, които управляват. Той цитира Питър Дракър и обяснява колко е важна отговорността на мениджъра към служителите, клиентите, акционерите и всички останали групи, които той представлява.

Най-голямата грешка на лидера за Ивън Уитенбърг е неоправдаването на доверието в него, а според професор д-р Елън Лангър това е прекаленото усещане за сигурност в непрекъснато променящата се и динамична бизнес среда. Професор Андрю Петигрю споделя, че много често лидерите не действат според ценностите си. Джанпиеро Петриглиери, асоцииран професор по организационно поведение, предупреждава лидерите да внимават с превръщането на фокуса и стремежа да постигнат набелязаната цел в обсебване и да не се съобразяват с последствията.

Според професор Карл Слоун най-голямата лидерска грешка е арогантността и объркването на успеха на компанията с отделната личност. Jonathan Doochin пък казва, че най-голямата грешка на лидерите е прибързаното действие, което не е добре обмислено предварително. По-добре е да направим крачка назад и да обсъдим ситуацията с колегите си, да поискаме съвет, дори ако ни отнеме само 5 минути.

За Скот Снуук основните грешките на лидерите са две – егоизъм и липса на автентичност, последователност и предвидимост в поведението на мениджъра. Според Дейзи Доулинг лидерът трябва да може да се “погледне в огледалото” и да оцени собствените си действия и как те влияят на останалите служители.

Можете да гледате и самото видео интервю:

Click here to view the embedded video.

Вижте и статиите от поредицата Imagining the Future of Leadership. Ето и повече информация за нашето обучение Лидерство и харизма.

Share on Facebook

Заплащането на аналогични длъжности в различни организации може да се различава. Това всъщност не е толкова странно – значение оказват географското положение, натрупаният стаж, придобитата квалификация, наличието на синдикат или дори държавните изисквания. Заплатата изпълнява две основни функции – привлича и задържа служители с необходимите качества и ги мотивира да дават най-доброто от себе си на работното място. Но възнаграждението не се ограничава само до заплатата. В по-широк смисъл то включва и нефинансови измерения, отговарящи на позицията, която служителят заема в организацията – престиж, социално положение, вътрешно удовлетворение и самочувствие.

Съществуват определени предварителни условия, за да може заплатата ефективно да изпълнява мотивиращата си функция:

• Конфиденциалността относно възнагражденията е лоша идея;
• Служителите трябва да ценят заплатата си достатъчно високо, за да възприемат повишението като значима за тях награда;
• Повишението трябва да е в такъв размер, че да се почувства осезаемо;
• То трябва да бъде представено от мениджъра като награда за добро представяне;
• Връзката между добрата работа и по-високото възнаграждение трябва да е ясна на служителите и да задоволява нуждата им от признание;

Според теорията за равенството сравнението между собствената заплата и тази на колегите е толкова важно, колкото и размерът на самата заплата. Ако за една и съща работа двама служители в една организация получават различно възнаграждение, това е силен демотивиращ фактор.

Повишенията, основаващи се на ясна система и обвързани с постиженията на служителите, допринасят за развитието на цялата организация. Възможно е обособяването на различни категории, в които служителите попадат според приноса си. Всяка категория има определено финансово и символно изражение:

• Първа – слабо продуктивни служители, не получават повишение;
• Втора – средно продуктивни, получават определена сума за усилията си
• Трета – силно продуктивни, получават по-голяма сума, за да се отличават от предната категория.

Една от причините защо увеличението на заплатата няма очаквания ефект е, че някои мениджъри са неспособни или не желаят да правят разлика между добри и слаби изпълнители. Вероятно ги плаши идеята за неспособността им да предразположат по-слабите си служители към подобряване на работните им резултати. Затова мениджърите имат склонност към изравняване на възнагражденията за всички служители, вместо да ги разпределят между заслужилите. Тази стратегия е неефективна, защото рано или късно незадоволените висококвалифицирани служители напускат, а мениджърът остава с тези, които са доволни, но не допринасят в достатъчна степен.

Мениджърът трябва да си отговори на въпроса дали не възнаграждава като отлично едно по-скоро посредсвено изпълнение.

В заключение трябва да имаме предвид, че повишението на заплатата може да бъде силен мотивиращ фактор, ако се използва правилно и е заслужено. Но ако не е, ефектът е точно противоположен – демотивация и отпускане. Мениджърът носи отговорността и в двата случая.

Мотивирани ли се чувствате от заплатата и повишенията, които получавате? Оставете коментар и споделете своето мнение.

Благодарим на Will Spaetzel за снимката (Creative Commons).

Нашите обучения за развитие на Мениджърски умения могат да ви помогнат в оценяването на персонала ви.

Share on Facebook

Мащабната организационна промяна налага изисквания за нов начин на мислене и управление, нов модел на работа и въвеждане на нови съответстващи мерки. Акцентите в тази статия са върху  елементите на тази промяна, необходимите четири типа лидерски умения и възможните клопки и резултати от една такава промяна.

Днес много лидери на организации се опитват да се справят с хаотичната бизнес среда чрез съкращения, сливания и промени на бизнес процесите с цел постигане на предимство пред другите компании. Традиционните начини на управление като участие на служителите, навременен инвентарен контрол, общо управление на качеството и обучение на лидерите  – вече са доказано неефективни. Неочакваните  резултати от тези опити най-често включват загуба на служители, опасно нисък морал и продуктивност, напрегната работна атмосфера, изпълнена със страх и притеснение. Предизвикателството на нашето време е да се открият нови организационни форми, които да бъдат гъвкави и адаптивни – като жив организъм. Ролята на участниците в промяната (преки ръководители, специалисти човешки ресурси, консултанти) е да съдействат при планиране и изпълнение на организационните промени. За тази цел те трябва да разширят мисленето си. Насоките са:

• от частично към цялостно мислене и от еднообразие към многообразие,
• от външни към вътрешни ресурси и от наблюдаване на фактите към интуитивно познание,
• от резултат към процес и от печалбата към по-висока визия и цели.

В близкото минало мениджърските задължения са фокусирани изцяло върху управлението на развитието. Новият елемент е натиска, генериран от външната среда и стремежа за въвеждане на нов начин на управление. При промяна стремежите са към ценности и етика. Участниците се фокусират върху дългосрочна бизнес ориентация, а не върху краткосрочни цели. Техните решения се основават на външна информация и вътрешна интуиция. Така се оптимизира максимално човешкия потенциал.  Ръководителите трябва да съобразят с развитието на ролите си в простото планиране, организиране, създаване на екипи и управление. Всеки лидер постига успех, когато владее 4 роли: „визионер”, „служещ”, „войн” и „търговец”.

• Визионерът вижда новите възможности. Използва интуитивността си и създава бъдеще.
• Служещият лидер разбира и се грижи за служителите и поддържа отношенията между екипите.
• Войнът трябва да има кураж да действа и свободата да взима решения.
• Търговецът разбира влиянието на вътрешната и външна среда за оцеляването на организацията.

При изпълнение на цикъла на промяната възникват клопки:

• липсата на ресурси за изпълнение и липсата на интеграция между функции и отдели;
• опитът да се промени всичко веднага без  познания и ангажираност.

Управлението на промяната има следните цели:

• промяна в характера на организацията;
• промяна в нейната производителност;
• промяна в мисленето на участниците/служителите.

Критерии за планиране и прилагане на промените

• готовност;
• отправни точки;
• умения на участниците в промяната;
• последователност от действия.

Разгледайте предлаганите от нас обучения за Мениджърски умения.

Share on Facebook